The letter that is supposed to tell you everything but which if you ever read won't tell you anything.

        Tu me manques.

        Je suis infidèle mais parfois je me réjouis que tu n'es pas là pour le voir.

        Je ne peux m'empecher de t'aimer/ou d'etre amoureuse de toi/.

        Parfoi je me réjouis aussi car tu ne peux plus voir mes conneries.

        J'ai tellement besoin d'etre dans tes bras...

        C'est devenu une épreuve pour moi de prendre n'importe quelle décision.J'hésite,je désire

        éperdument quelque chose,je le regrette et je tombe en larmes comme une petite fille.Je fais une faute après l'autre et je suis vraiment contente que tu ne peux voir cela.

        Je voudrais que tu poses tes levres sur mes yeux en me disant Bonne nuit .Je  voudrais qu'on fasse l'amour au petit matin...

        Enfin je suis presque heureuse -tu n'es pas là.Plus personne pour me critiquer,corriger et souhaiter faire de moi la meilleure;me donner des conseils/comme si j'étais ta petite soeur/ que bien

évidemment je ne suivrai jamais.

        Tu t'es fait de moi une image,tu l'a façonnée et tu ne me verras jamais d'une autre manière.Tu as décidé ainsi et je l'ai accepté.Je me suis habituée à tant d'autres choses dont je ne sais pas si elles sont vraies ou pas mais qui tournent sans cesse dans ma tete.

        J'ai accepté qu'une fois quelque part pour quelqu'un je n'étais qu'un amusement.

        J'ai réussi aussi à balayer les mots autour de moi.

        J'aimerais tant me réjouir de ton absence...Je sais -c'est mieux.Seulement je ne veux changer!!!

        Etre ta femme,ta maitresse,ton amie.Etre parfaite.Je ne veux pas etre une femme mure,posée,docile,résignée acceptant la réalité telle qu'elle est.Peut-etre tu as bien reflechi-celle-là est la meilleure,elle me va ou je ne sais pas quoi encore mais est-ce que toi ,tu m'a demendé si j'ai besoin de tout cela?

        Je suis tombée amoureuse de toi tel que tu es.Je voulais garder tous tes défauts.Je ne veux plus me battre ni avec toi ni avec moi-meme.

        Est-ce que tu ne peux etre amoureux de la petite fille aux lunettes mauves?Comment tu peux tomber amoureux de la vraie femme,celle qui assise à la fenetre ,t'attend?

Криви огледала

Сърчицет ми мъничко беше, но в него за всекиго място намирах. На драго сърце пърченца раздавах. Всяко рана оставяше – пареща и кървяща. И болка, и сълзи с усмивка преглъщах. Наивно във всичко вярвах, а после онуй малкото, туптящо, червено нещо умря. Издъхна в нечии ръце.

Отричах се от него – отричах, че някога го е имало, че може би е чувствало, че полезно ми е било. Твърдях, че разумът е всичко, което е нужно на човек, за да бъде щастлив. И уж добре ми беше.

И тогава се появи той – човекът мое огледало. Готов да си тръгне, но останал. И той беше обичал, и той беше страдал. Незнайно как преградите на моето съзнание бе преминал, без да подозира за тяхното съществуване. Дошъл да ме опровергае напълно, или поне така си мислех, в това повярвах. От наивност ли или просто от нуждата да имам сърце – не зная.

Когато си тръгна отричах с нещо да ме е докоснал, нали нямах сърце – не можеше нито любов, нито болка да има. Но аз се вкопчих в него, исках да го почувствам, да го разбера, или по-скоро себе си. Всяка сутрин исках в очите му да погледна, всяка дума слушах, искайки да разбера и да прозра. Но какво намерих там – в моето огледало?! По-малко ли бе обичало или по-малко беше страдало, по-празно от мене ли беше?! Разбрало бе всичко за живота, ала нищо не бе научило.

Тогава в моето огледало видях колко празна бях и аз. Как без чувствата, отдадена на разума не бях нещастна, но не бях и щастлива, аз не живеех. Без емоциите животът ми се бе превърнал в криво огледало на другите. Толкова криво, колкото в момента ми се струва моето.

..а после онуй малкото, туптящо, червено нещо заобича. Отново.

Животът е простичък.

Ние сме тези, които го правят сложен, които вечно търсят някакви отговри, които все слагат прегради и граници, които измислят всякакви правила и забрани, за да бъде той по-лесен.

А животът е простичък.

Усетих я - огледална и чиста, остра като истина, гладката повърхност, впиваща се в кожата ми..
Красива, изваяна с любов, тя се забиваше все повече и повече и като сирена, пееща своята омайна песен, заблуждаваше, че няма да боли.. никога!
Приключила задачата си падна на пода, цялата в кръв.
Затворих очи. Притаснах силно раната и забравих за болката. Отворих обятия, за да я прегърна и да й простя. Взех я в ръцете си и погледнах с цялата си любов..

Усетих я.. Гладката повърхност, оледална и чиста, отразяваше истината. Смехът и се заби в сърцето ми с пареща болка.. непоносима, каквато никое острие не може да нанесе..