Сърчицет ми мъничко беше,
но в него за всекиго място намирах. На драго сърце пърченца раздавах. Всяко
рана оставяше – пареща и кървяща. И болка, и сълзи с усмивка преглъщах. Наивно
във всичко вярвах, а после онуй малкото, туптящо, червено нещо умря. Издъхна в
нечии ръце.
Отричах се от него –
отричах, че някога го е имало, че може би е чувствало, че полезно ми е било.
Твърдях, че разумът е всичко, което е нужно на човек, за да бъде щастлив. И уж
добре ми беше.
И тогава се появи той –
човекът мое огледало. Готов да си тръгне, но останал. И той беше обичал, и той
беше страдал. Незнайно как преградите на моето съзнание бе преминал, без да
подозира за тяхното съществуване. Дошъл да ме опровергае напълно, или поне така
си мислех, в това повярвах. От наивност ли или просто от нуждата да имам сърце
– не зная.
Когато си тръгна отричах
с нещо да ме е докоснал, нали нямах сърце – не можеше нито любов, нито болка да
има. Но аз се вкопчих в него, исках да го почувствам, да го разбера, или
по-скоро себе си. Всяка сутрин исках в очите му да погледна, всяка дума слушах,
искайки да разбера и да прозра. Но какво намерих там – в моето огледало?! По-малко
ли бе обичало или по-малко беше страдало, по-празно от мене ли беше?! Разбрало
бе всичко за живота, ала нищо не бе научило.
Тогава в моето огледало
видях колко празна бях и аз. Как без чувствата, отдадена на разума не бях
нещастна, но не бях и щастлива, аз не живеех. Без емоциите животът ми се бе
превърнал в криво огледало на другите. Толкова криво, колкото в момента ми се
струва моето.
..а после онуй малкото,
туптящо, червено нещо заобича. Отново.
Животът е простичък.
Ние сме тези, които го
правят сложен, които вечно търсят някакви отговри, които все слагат прегради и
граници, които измислят всякакви правила и забрани, за да бъде той по-лесен.
А животът е простичък.
